През 1979 година, Фронтът за национално освобождение на Сандинистите (Frente Sandinista de Liberacion Nacional, FSLN) сваля никарагуанския диктатор Анастасио Сомоса Дебайле, слагаща край на четиридесет и две години управление на семейството му. Това е първият случай, в който социалистически революционери поемат контрола над латиноамериканска страна след Кубинската революция през 1959 година. Сандинистите остават на власт повече от десетилетие, въпреки вътрешните разделения и гражданската война с подкрепяните от Съединените щати антикомунистически контра-милиции, които възпрепятстват техните амбициозни обещания за реформата на земята и разпределение на доходите.

През 1990 година, един от лидерите им, действащият президент Даниел Ортега, губи изборите от опозицията, представлявана от Виолета Барриос де Чаморо, която почина на 95 години по-рано тази година. Въпреки че това поражение означава края на управлението на Сандинистите, самите те оцеляват, макар и само по име. Ортега, отказвайки се от прогресивните възгледи на групата в полза на консервативни християнски ценности, отново печели президентството през 2007 година. Чрез потискане на несъгласието и концентрация на властта в рамките на семейството си—той сега управлява заедно със съпругата си, Росарио Мурило—все по-диктаторският и династичен режим е довел историята на Никарагуанската революция до пълен кръг.

До днешен ден, изкачването на FSLN до властта и последвалата конфронтация с контра-милициите се описват като прокси война: израз на по-голямата битка между САЩ и Съветския съюз. Матео Харкин, помощник-професор по история в Университета Чапман и внук на Чаморо, оспорва това тълкуване. Неговата книга "Сандинистката революция: Глобална латиноамериканска история", публикувана от Университета на Северна Каролина, твърди, че интерпретацията на събитията в Никарагуа преувеличава значението на американското участие, като същевременно подценява агентността на Сандинистите.

Глава шеста от книгата "Никарагуанският въпрос в международните отношения" е вече свободно достъпна. Да, революцията успя частично благодарение на президента Джими Картър, който се дистанцира от семейството Сомоса. И да, сблъсъкът с контра-милициите избухна частично защото наследникът на Картър, Роналд Рейгън, искаше да възстанови влияние в Америка. Въпреки това, тези сюжетни точки затъмняват по-голямата и по-сложна нарратива.

Харкин предупреждава, че тясното фокусиране върху американската външна политика не може да обясни защо е имало революция в Никарагуа или какви цели са имали нейните лидери. По-близкият поглед към тези събития не укрепва, а разрушава студеновойнствените дихотомии. Докато FSLN е атакуван от Вашингтон, той получава симпатия и подкрепа от много американски съюзници, включително демокрации в Западна Европа, които са съпричастни към революционния ангажимент за социално благосъстояние.

Сандинистката идеология комбинира марксизъм, либерализъм и национализъм, заимствайки идеи от двете страни на Желязната завеса. Архитектите й не виждали противоречие между революционната политика и демократичното управление. Защо тогава Ортега се отказа от двете? Харкин споделя, че много от членовете на семейството му заемат и продължават да заемат влиятелни позиции в Никарагуа в политиката и медиите. Той подчертава необходимостта от обективност при изследването и писането на книгата.

Той отбелязва, че Никарагуа предоставя един от само два примера за социалистическа революция, сваляща американски подкрепян диктатор в Латинска Америка. Успехът на FSLN е резултат от изграждането на идеологически плуралистка много-класова коалиция срещу стария режим. Подкрепата им идва не само от градските работници или селските бедни, а и от легални опозиционни партии и част от бизнес класа.

Сандинистите предават властта мирно през 1990 година. Критиците смятат този резултат за случайност, докато защитниците го приемат като отражение на ценностите и политическата зрялост на Сандинистите. Истината е, че всяка страна подценява значението на другата перспектива. Книгата на Харкин се опитва да свърже тези две гледни точки.

Сандинистите обещават социални промени, но у дома те не успяват да реализират обещанията си. Интервенцията на САЩ в Централна Америка увеличава глобалния профил на Сандинистите и провокира дипломатически кризи. Въпреки това, те управляват импровизационно и не винаги знаят точно какво искат да бъдат.

Културата на личностно лидерство продължава след края на революцията. Вместо да изградят силни политически партии с последователни платформи, страната завършва с конкуриращи се каудилисти—Сандинистки отляво и анти-Сандинистки отдясно. Когато FSLN се завръща на власт, той се консолидира във вертикално контролирана структура с малко идеологическа или програмна последователност.

Днешните централноамерикански правителства внимателно избягват да осъждат нарушенията на правата на човека у съседите си. Урокът, който други централноамерикански елити извличат от режима на Ортега, е че капитализмът може да процъфтява без демокрация. През 2018 година Ортега потиска мирни протести с полиция и парамилитарни сили.